Баба Елена накуцваше полека към къщата си, предчувствайки, че днешният ден ще бъде от ония дни, за които знаеш, че като минат, нищо няма да е същото. Днес бяха погребали още един. Бай Стоян краварят вече беше на оня свят. Вчера сутринта излязъл човекът да пасе добитъка, вечерта се прибрал, бил добре, пил една ракия, легнал си, и на сутринта не станал. На баба Елена хем ѝ беше тежко на душата, хем му завиждаше, че леко се е отървал от тоя земен живот. Ама те нали така разправят, че хубавите хора Господ тъй ги прибира в съня им, без да се мъчат.

Баба Елена зави покрай разрушения дом на родителите си, после покрай тоя на сестра си, мина около още няколко изоставени къщи и най-сетне стигна онуй райско място накрай селото, дето се  гушеше нейната къща. Само там още имаше живот.

– Ама докога ли?-помисли си бабата. Всички измряха! Боже, в цялата махала само аз останах. Сам самичкана тоя свят. И мене скоро да ме прибереш!- изстена заобиколена от разруха възрастната жена и вдигна глава към небето. Извика още по-силно: И мене скоро да ме прибереш, чу ли!? После се наведе и взе две зрели кайсии, паднали току-що от голямото дърво до къщата. Бутна вратата на двора и накуцвайки тръгна към обора. Подаде плодовете на кравичката, която я чакаше с копнеж в черните си като нощно небе очи.

– Ех, Марто, Марто, само ний останахме тука. Всички измряха. Е, и бaй Стоян краварят вече го няма. Кой ще те извежда на паша тебе, Марто? Аз не мога, стара съм, оня горе скоро ще ме прибере. Ама ти не го мисли туй! Хапни си кайсийки. Виж ги какви са сладки, събрали са всичко най-хубаво от тоя свят- силата на земята, любовта на пчелите, цвета на слънцето и вкуса на живота. Ама на – и те падат и изгниват, за да сторят място на ония, дето ще дойдат на пролет. Това е животът, Марто. Затуй сме ний на таз земя – да дойдем да дадем кой каквото може и после да направим място на другите. Ама тебе, Марто, още ти е рано да умираш, още си млада, теленца ще гледаш, мляко ще даваш. Господ няма да те прибира скоро. Аз не мога да се грижа за тебе вече, ама казах на Добри от съседното село да дойде да те вземе. Той е добро момче, бори се с живота на село и свързва някак двата края. Ще отидеш при него, Марто, той ще те дои, ще те гледа по-добре от мен. Ще му кажа и по някоя и друга кайсийка да ти къса.

Вечерта, малко преди звездите да затрептят по небето, Добри дойде от другото село, за да вземе Марта. Той добре познаваше баба Елена. Бяха съседки с баба му и като дете вечно си играеше в нейния двор. Помнеше ги двете млади и ведри жени, вечно усмихнати, вечно нещо работеха и все повтаряха: да сме живи и здрави, другото ще се нареди. Тази ведрост вече я нямаше у баба Елена. Животът не я беше пожалил. Добри пъхна накой друг лев повече в парите, които щеше да плати за Марта. Ама добре знаеше, че някои работи с пари не стават.

Те го чакаха на двора-две крехки същества, събрали цялата мъка на света в душите си. Добри подаде парите на баба Елена, а тя като че ли се подвоуми дали да ги вземе, но бързо ги мушна в джоба на престилката с виновен поглед, все едно извършваше предателство.

-Ей сега Добри, само водичка малко да ѝ дам, да не вземе да ожаднее по пътя, -закахъри се баба Елена и тръгна да търси кофа.

Добри стоеше и мълчаливо чакаше. Знаеше, че кравата беше и живот, и семейство за старицата.

– Чакай, само и малко хлебец да ѝ дам, ей тъй на изпроводяк. Баба Елена бързо закуцука към къщата и извади един крайшник хляб, начупи го с треперещите си старчески ръце и го подаде към животното.

– Бабо Елено, да не ти е последният хляб тоя? Имаш ли друг?

– А, не ме мисли ти мене, чедо. Все ще намеря нещичко да похапна. То на село нали знаеш как е- все има какво да си откъснеш,та да го нахраниш това тяло, ама душата, чедо, за душата тука храна няма… само мъка.  Ама тръгвайте вече вие с Марта, че тя се плаши от тъмното. Тръгвайте със здраве.

Сълзите на баба Елена се стичаха по лицето ѝ и всяка бръчка беше малка рекичка, която се влива право в сърцето. Тя застана на портата загледана в двата силуета, отдалечаващи се по прашния селски път, и спомените я прегърнаха като неканен гост.

Възрастната жена видя как животът ѝ  беше минал на същия този прашен път. Там тя честичко сядаше на пейката и заплиташе някой вълнен чорап, докато чакаше бай Асен, мъжът ѝ, да се върне с овцете. Видя младото си изправено тяло, което се прибираше от нивата, а бай Асен гордо крачеше до нея и все нещо си мрънкаше под носа. Голямо сърце беше той, помисли си баба Елена, ама все се оплакваше на Господ, че е станал много лош светът. После жената видя единственото си дете как тича по същия прашен път, как тръгва на училище, как расте, как се връща на село щастлив, че си е намерил хубава работа в града. Видя момчето си как тръгна един ден и повече не се върна. Пиян шофьор го блъснал с колата.Тя и бай Асен изминаха прашния път към погребението му. А после и Асен си отиде от мъка. Не преживя, че погреба сина си.А баба Елена остана сама със скръбта си.

Вечерта тя спа в обора. Там още се усещаше влажния дъх на Марта. Само там все още имаше частица живот.

Една сутрин чу някой да я вика.

-Бабо Еленооо, бабо Елено, ела да отвориш. Добри  е.

– Добри, какво става бе, мойто момче?

– Водя ти Марта, бабо Елено.

– Марта ли?! Че що ми я водиш?

– Болна е, бабо. Не иска да яде. Откакто я взех, нещо ѝ стана. И хляб ѝ давах, и кайсии ѝ давах…. Доктор виках, каза, че нищо ѝ нямало. Водя ти я да постои при теб, че да видим дали няма да хапне нещо. Аз бързам сега и ще тръгвам. Парите, не ги мисли. Гледай Марта да оздравее.

– Що тъй ма Марто?!- заговори тихо жената на добичето, все едно питаше дете. Млада си още! Знаеш ли колко имаш да живееш? Я виж какво ще ти дам сега?! И бабата извади от престилката си две зрели кайсии, които изгряха в черните очи на животното като слънца. Туй Марте, са от наще кайсии. Последните са, ама те дочакаха да се прибереш. Ето яж, че после ще се поразходим за билки там на поляната край къщата. Тая година жълтият кантарион знаеш ли как е нацъфтял? Айде, хапни си.

Животното подуши кайсиите и тежко легна на земята. Баба Елена извади вода от кладенеца и напръска тялото на Марта. Тя се ободри и тръсна глава, сякаш се събуди от дълбок сън. Завъртя очи насам-натам и надигна глава.

-А така Марто, няма да се даваш. Ще живееш дълго, защото имаш още много обич да раздаваш. Та нали затова всичките твари по света са се вкопчили в тоя живот. Затова е цялата работа- вдишваш, издишваш, правиш стъпка след стъпка, влачиш се по таз земя…мъчиш се, ама продължаваш. Нали затуй сме дошли- да даваме, пък Господ като реши, че вече сме дали каквото имаме, ни прибира там горе при себе си. Ама до тогава имаме още да му даваме на тоя пуст живот. Имаме още да живеем…