Не харесвам времето, когато си принуден да отвориш шкафа, да измъкнеш от там зимната завивка и да се сгушиш в нея. Разбираш, че топлите дни окончателно са си отишли и изпъваш един по един пръстите си нагоре, за да преброиш след колко месеца ще стане топло, но накрая се отказваш. Струва ти се толкова много време, че заспиваш. Нямаш избор.
Сънуваш море, боси крака, чайки, но на сутринта се събуждаш, поглеждаш през прозореца и мъгла. Легнала е над София тежко, тежко и няма намерение да стане в следващите поне две седмици. Излизаш навън, вдишваш, издишваш, кашляш. Все едно си лапнал ауспуха на автобус Чавдар, който качва баир. Мечтаеш да си на Витоша, да гледаш от високо жълто- сивата пелена покрила София, но трябва да ходиш на работа. Блъскаш се, слушаш псувните на ядосаните хора в градския транспорт и си мислиш: пак е понеделник. Нормално е. Пъхаш слушалките в ушите и им се радваш като на корабокрушенец спасителен пояс, натискаш бързо нещо в ютуб, за да не чуваш оня псуващия. Започва репортаж от някакво предаване за мъж, който отишъл в гората, построил си къща на дърво и там си живеел. Репортерът не го съобщава директно, но усещаш онази иронична нотка в гласа му, която казва: тоя е пълно куку. Слагаш на везната – градски транспорт, псуващи хора, мръсен въздух, работа, понеделник,а отсреща е къща на дърво, гора, птички, природа, чист въздух…
Чудиш се кое всъщност е нормалното, и кой е кукуто в цялата работа.
Докато си мислиш по този екзистенциален въпрос идва ред да слизаш от метрото. И сега не си мислете, че съм направила някакво велико откритие за живота си, природата и хората, което ще споделя в следващите редове. Не! Понеделник сутрин в метрото мислите се движат със скоростта на времето, когато си застанал от външната страна на заета тоалетна. Да пояснявам ли, че зорът е голям, а времето просто е спряло. Айде, няма нужда…
Та, слизам си аз от метрото и го видях. Стоеше си там непретенциозно, и ме чакаше. Наведох се и го взех. Кламер. Малък изгубен кламер- синичък на цвят. Често намирам кламери и ги събирам. Да, знам …всеки луд с номера си. Когато намеря кламер си казвам, че трябва да напиша нещо. Доста често ме мързи и не го правя, но тогава намирам следващ кламер, който пак ми повтаря: Напиши нещо. Да, точно така, намрих кламер и за това сега четеш този текст.
Накратко казано в живота си намираме малки неща, които ни напомят да не бягаме от себе си, да правим това, което ни харесва. Независимо дали се справяме добре или не. Дали има някой, който харесва това, с което занимаваме или всички ни казват, че сме изперкали. В хаоса от вещи и емоции, в който живеем е хубаво всеки да намери своя кламер, за да успее с него да закачи за себе си, това което го кара да се буди всяка сутрин и да харесва живота си такъв какъвто е.